Старобългарската книжовна традиция не прекъсва нито през византийското робство, нито след унищожаването на българската държава в края на XIV в. Наистина през XV и XVI в. книжнината е много по-скромна по количество и въздействие в сравнение с предходната (например в Търновската книжовна школа), но тя продължава да съществува и не е откъсната от постигнатото дотогава. С превода на Дамаскиновите слова на новобългарски говорим език от XVII в. се създава нова книжовна форма на българския език, която се от личава от предходната книжовноезикова традиция и подготвя оформянето на българския книжовен език през Възраждането. Езикът на дамаскините е най-близък по структура и по начин на изгражда не до книжовния език през възрожденския период.