Софроний има значение за историята на българския книжовен език през миналия век и с подхода си като езиков строител. В съчиненията на книжовника са отразени народни черти от повече български говори - източни (котленския говор) и западни (видинския, врачанския говор). Софроний се стреми да въведе в печатната книжнина славянски думи вместо по-познатите на читателите чужди думи, употребявани в говоримия език. Така той поставя начало на много важна тенденция в развитието на българския книжовен език през Възраждането - да се запази националната самобитност и славянският характер на нашия книжовен език.